Сега аз съм Мариупол
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
18 април 2022 година
Преди 15-ина години снимах документалния филм „ Жернова “ („ Воденичен камък “) за събитията от 1932-1933 год. в Украйна.
Да, става дума за Гладомора, само че във кино лентата самата дума я няма. По време на фотосите даже не я произнесох нито един път. Просто молех бабички и дядовци да опишат за тяхното детство. Във филма заснех 30 такива. Старците.
След като филмът излезе в ефир, мен всяка година през ноември ме влачат (простете) от канал на канал да им разправям…
И веднъж една журналистка, правеща поредния сюжет за тази дата, пита: „ А може ли да кажа, че вашето семейство, фамилията на създателя на този филм, цялото е починало от апетит? Това ще повиши емоционалният градус! “
Направо онемях и не намерих какво да й отговоря. Изпаднах в ступор.
В моето семейство никой не е починал от апетит през 30-те, само че белким от това тази адска покруса за мен е по-малка, в сравнение с е тя в историята на човечеството? Не, несъмнено.
И още… Веднъж написах пост за това по какъв начин на 9 май всяка година повеждам своите възрастни родители в Дробицки Яр (мемориалът на жертвите на Холокост в Харкив). И получих към 100 известия с въпроса кой от моите близки е заровен там и могат ли те да създадат за това материал.
Аз почтено и радостно отговарях: „ Не, не, моите се избавиха, имаха шанс! “, само че всякога усещах, че събеседникът ми е отчаян. Един тип „ …а къде е трагизмът? Къде е прочувственият градус?! “
„ Недоумение “ е прекомерно мека дума, с която може да се характеризира моето положение в оня миг.
Нима в действителност би трябвало да имаш роднини и близки под мемориалните плочи, с цел да споделяш тази тъга? Непременно ли би трябвало да видиш в описите на 16-те хиляди убити старци и деца своето фамилно име, с цел да водиш на мемориала родителите си и да плачеш дружно с тях?
Това не го разбирам, в действителност.
Ето и през днешния ден:
Аня, апелирам те, напиши нещо занимателно, доста ни би трябвало.
Не мога, кълна се, не мога – и след Буча не мога, и преди да освободят Мариупол няма да мога…
- Някой от твоите близки е там?
Не, не познавам никого в този град. Дори в никакъв случай не съм ходила в Мариупол.
Просто в този момент аз съм Мариупол.
Състояние – Мариупол. Настроение – Мариупол.
Не мога да престана да мисля, по какъв начин някоя Аня, моя връстница, към този момент две седмици живее под руините, затрупана с бетонни плочи, ранена, осакатена, гладна, страдаща и мечтае да почине.
Просто не мога да престана да мисля за тази Аня.
Заспивам и се разсънвам с нея.
Може би тя съществува в моята глава, с цел да не полудея от мисли за родителите ми в Харкив?
Господи, апелирам те, помогни им!
Аня, еврейка, украинка, харкивчанка, атеистка.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
18 април 2022 година
Преди 15-ина години снимах документалния филм „ Жернова “ („ Воденичен камък “) за събитията от 1932-1933 год. в Украйна.
Да, става дума за Гладомора, само че във кино лентата самата дума я няма. По време на фотосите даже не я произнесох нито един път. Просто молех бабички и дядовци да опишат за тяхното детство. Във филма заснех 30 такива. Старците.
След като филмът излезе в ефир, мен всяка година през ноември ме влачат (простете) от канал на канал да им разправям…
И веднъж една журналистка, правеща поредния сюжет за тази дата, пита: „ А може ли да кажа, че вашето семейство, фамилията на създателя на този филм, цялото е починало от апетит? Това ще повиши емоционалният градус! “
Направо онемях и не намерих какво да й отговоря. Изпаднах в ступор.
В моето семейство никой не е починал от апетит през 30-те, само че белким от това тази адска покруса за мен е по-малка, в сравнение с е тя в историята на човечеството? Не, несъмнено.
И още… Веднъж написах пост за това по какъв начин на 9 май всяка година повеждам своите възрастни родители в Дробицки Яр (мемориалът на жертвите на Холокост в Харкив). И получих към 100 известия с въпроса кой от моите близки е заровен там и могат ли те да създадат за това материал.
Аз почтено и радостно отговарях: „ Не, не, моите се избавиха, имаха шанс! “, само че всякога усещах, че събеседникът ми е отчаян. Един тип „ …а къде е трагизмът? Къде е прочувственият градус?! “
„ Недоумение “ е прекомерно мека дума, с която може да се характеризира моето положение в оня миг.
Нима в действителност би трябвало да имаш роднини и близки под мемориалните плочи, с цел да споделяш тази тъга? Непременно ли би трябвало да видиш в описите на 16-те хиляди убити старци и деца своето фамилно име, с цел да водиш на мемориала родителите си и да плачеш дружно с тях?
Това не го разбирам, в действителност.
Ето и през днешния ден:
Аня, апелирам те, напиши нещо занимателно, доста ни би трябвало.
Не мога, кълна се, не мога – и след Буча не мога, и преди да освободят Мариупол няма да мога…
- Някой от твоите близки е там?
Не, не познавам никого в този град. Дори в никакъв случай не съм ходила в Мариупол.
Просто в този момент аз съм Мариупол.
Състояние – Мариупол. Настроение – Мариупол.
Не мога да престана да мисля, по какъв начин някоя Аня, моя връстница, към този момент две седмици живее под руините, затрупана с бетонни плочи, ранена, осакатена, гладна, страдаща и мечтае да почине.
Просто не мога да престана да мисля за тази Аня.
Заспивам и се разсънвам с нея.
Може би тя съществува в моята глава, с цел да не полудея от мисли за родителите ми в Харкив?
Господи, апелирам те, помогни им!
Аня, еврейка, украинка, харкивчанка, атеистка.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на локалния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ